(Първоначалната ми идея беше да отида до едно малко градче, близо до Враца - Лиляче, но това ще стане в друг пътепис!)
Планът беше следния - имах уговорка да тръгна с Фори и Явор (OldEasyRider) към рибарника на Искрец и оттам да продължа сам, но проблема беше, че Фори трябваше да се прибере до обяд и съответно тръгването беше доста ранно - в 9. Но след като се прибрах в 5 сутринта от дискотека ми стана ясно, че този вариант няма да проработи, поне не и при мен ....
Както и да е, станах към 10. Пих едно бързо кафе за последно доуточнение на маршрута, и към 11 вече бях "по конете". Очакваха ме към 300 км езда, и то каква ....
Реших да изпусна пътя за Своге. Винаги ме е било страх да карам там - завои, коли, идиоти ... сигурно защото един от първите ми спомени е за един моторист, който се движил съвсем нормално и бавно, докато не бил пометен от идващия насреща му и изпуснал завоя джигит.
Излизането от София беше лесно. Трафик почти нямаше и за нула време вече бях подминал Кастърбридж, което се води трудната част от пътя :) До Искрец пътуването беше нормално, монотонно - пътувал съм го десетки пъти, там няма изненади. Винаги се старя да не пропусна отбивката от главния път, досега не съм успявал.
Самия път между главния (пътя за Монтана) и Искрец беше пуст, чак скучен. Подминаха ме една-две коли. Надявах се да видя двамата колеги, с които имахме уговорка, но не ги видях - сигурно се бяха върнали през дефилето.
Искрец е много странно село (или град, незнам)! Много дълго (9 км), и в по-голямата си част - един ред къщи, около пътя. Там видях двама колеги - един чопър, малък Шадоу май беше, и едно НТВ. Подминах ги, но после се върнах, защото се бях припознал в единия. Оказа се, че не е който си мислех :) те ми казаха нещо, но бях със слушалки и не успях да чуя какво точно ... дано не е било важно.
Всъщност видях много малко мотористи - сигурно беше късно, повечето от тях отавна са подпряли морни каски по дървените маси на Седемте престола, Елешница или произволен мотокошер и набиват кебапчета със скороста на циганин на предизборен концерт на БСП :)
След Искрец е друго важно село - Свидня. Аз лично имам много приятни спомени (или в един конкретен случай - ЛИПСА на спомени) от там ;) Другото нещо, с което Свидня е именита, е прослувутия път Чибаовци - Свидня, който никой нямаше да знае, че съществува, ако Буги не ни го съобщаваше всяка сутрин :)
След Свидня следва фабриката на Шусардс, и разбира се - самото Своге. Спирам да заредя (ЕКО ЕЛДА този път се представиха по-добре от преди). Живителна течност за всички - бензин за мотора, вода за човека. Махваме си с един самотен ездач, и продължавам. Почват завоите.
Пътя след Своге е много живописен, обаче трябва да се внимава - от много оглеждане по скалите лесно се изпускат завои ;) По него се минава покрай доста интересни места, които реших да оставя за някое следващо ходене - село Заселе, което е в горния край на "Скакля" (втория по големина водопад в България), туристическия комплекс "Дядо Йоцо гледа" (който е прототип именно на заселенец), Черепишкия манастир, "Седемте престола".... не на последно място кръчма "Пещерата", стария път за Вършец и отбивката за Паметника над Своге, който аз лично незнам как се казва, но всички му викат Паметника!
След отбивката за Вършец пътя се нормализира (изправя) и аз използвам, за да наваксам загубеното време по завоите. Всъщност пътя е идеален - прав, с полегати завои, празен (почти няма коли). Асфталта е надупчен тук-там, но тва е колкото да не си помислиш, че си в Швейцария :) Маршрута следва течението на Искър, който тука е почти на нивото на пътя. Минавам през Елисейна, където е отбивката за Седемте престола, друг мотокошер и любимо място на масовите мотористи (моторсти на маса).
След още няколко малки тунелчета следва Зверино, което е едно от най-спокойните села, през които съм минавал! Оттам пейзажа се променя толкова рязко, че ми става лошо - равно и полегато, "а пътят оптнат като нерв", както пееше Валди. Но това не е задълго - след малко отново следват завойчетата с тунелите под скалата, покрай една от най-невероятните гледки, които съм виждал!
(тука е момента да кажа, че нямам навика да снимам, докато пътувам. Снимам рядко, предимно от мотора, поради което повечето снимки са гадни ;) но не е в това въпроса. Ако някой иска да види нещо, да иде да си го види сам, кво ми зяпа снимките! Амаха ....)
Излизам на пътя Ботевград - Мездра. Скука - път голям, трафик, камиони .... ма няма как. Минавам покрай Мездра, където ми се иска да спра да похапна, но виждам, че Враца е само на 12 км и продължавам. Пътя между Враца и Мездра е с не по-малко уникална гледка, с тая разлика, че я гледаш като на снимка, а не си част от нея :)
Влизам във Враца, където отново търся къде да хапна, и виждам, че "Леденика" е само на 19 км. Не мога да спирам толкова близо до крайната цел, стискам зъби и продължавам ...
Враца е хубав град. Макар да минах транзит, ми се стори приятен. Някой ден ще спра за повече време, а сега ме очакваше Голямото изкачване.
На отбивката пише "Леденика - 12 км", и аз съвсем лекомислено си представям как до 20 минути съм там. Къде ти! Пътя се вие нагоре като змия, завои по 180 градуса по хиска и 30 градуса по зета ... чакъл, пясък ... на две-три места влажен асфалт ... мечтата на моториста!
На равни интервали минавам под един лифт, който явно едно време е качвал туристите на горе, но сега само виси страховито. Открит.
Тука някъде се появи и първата лоша новина - ЦЪК, и телефона ми остана без батерия. Лошо. Не само, че трябва да карам без да слушам музика, но и ако стане нещо, няма да мога да звънна. Лошо .....
Голямото изкачване свършва и пътя става малко по-равен. Все по-често виждам пикникаджии, и макар че грее слънце, въздуха не е топъл .... След около 10 минути достигам заветната дестинация - пещера "Леденика"!
...която не е точно както си го представях. Като начало, посреща ме огромен комплекс от заведения, поляни, паркирали коли. Пещерата не се вижда. Всъщност незнам какво да търся .... Оставям мотора и след един подслушан разговор се запътвам по един затворен за МПСта път. Стигам до една бутка, в която се продават билети. Малко по-надолу е и входа на самата пещера, които изглежда като тоалетна в парк .... както казах, незнам кво си представях, но категорично не ... това:
Пообикалям малко наоколо да щракна няколко снимки. Има много хора, които си правят пикник, по-сериозните даже си носят и преносимо барбекю, което ме подсеща, че все още не съм ял. Връщам се обратно при комплекса и си взимам задължителния обяд - две кебапчета с една лимонада :)
Искаше ми се да пия "Леденика", но малко ме е страх какво може да стане по завоите. Наоколо е пълно с дървени сковани пейки и хора, които явно си искарват добре.
Дояждам си кебапчето, и обратно на коня. На връщане съм твърдо решен на поснимам, макар и от мотора.
Спирам за заредя на едно ОМВ във Враца и да преценя маршрута за на връщане. С много неохота решавам да се върна по главния път Враца - Ботевград - магистралата ....
На излизане от Враца ми се стоварва втората лоша новина, във вид на дребни капчици дъжд по визьора. Спирам да си облека дъждобрана, и в тоя момент грейва слънце. Решавам, че ще рискувам, прибирам дъждобрана и давам газ посока Ботевград.
Понеже не обичам магистралите, избирам да мина максимално много по стария път и да си спестя огромния трафик и тунелите. Времето през цялото време е намусено, със силна дъждовна опасно, но аз упорито решавам да рискувам. Минавам последния тунел и уверено се отправям към София.
Гледам насрещо идващите коли - сухи са. Тайно тая надежда, че и тоя път ще ми се размине. Магистралата ми е позната и минава доста бързо и скучно, но най-интересното тепърва предстои. Излам от планината, и в далечениата виждам Мордор - мърсен, гаден и навъсен. Но преди да стигна до там, предстои на мина най-тежката част от Маршрута - Западната порта на Мордор, Района На Гара Яна.
Дали заради името, дали за друго, но РНГЯ е особено негостоприемен за мен. Миналата година точно тук ме пра жесток дъжд. Всъщност, точно в момента, в който мисля колко всъщност РНГЯ е негостоприемен, едно куче изскача на магистралата точно пред мен, давайки ми следните избори - дали да го ударя и да се изтъркуля на пътя едно хубаво, или да набия спирачки, давайки възможност на колата зад мен да направи същото. Избирам второто, обаче кучето се изнася достатъчно бързо и никой не удря никого.
На 3 км от София, точно когато си мисля, че тоя път РНГЯ ще бъде благосклонен, се оказвам неправ. Завлява .... обаче тоя път аз се оказвам по-хитър и успявам да се докопам до под моста преди да се е разразила бурята. Слизам, обличам дъждобрана, прибирам книгите под якето (де да я знам чантата дали е водоусойчива...) и давам смело газ.
Имам огромен проблем с карането в дъжда. Последния път, когато пробвах, паднах като тиква насред София. А сега трябва да се боря с ужасните коловози по пътя след Долни богоров, които постоянно искат да катурната мотори ми на разнообразни страни.
На Ботевградско шосе положението става неудържимо. Вали като из две ведра, и аз започвам да усещам предателско мокрене в района на междукрачието - или съм се напикал, или дъждобрана ми пропуска. А не помня да съм се напикавал ....
Имам много полезна чистачка за визьор - една малка, гумена. Даже две. И каде са? Ами едната е в нас, другата в бюрото в Ботевград. Естествено! За кво да седят на мотора, нека си седят по шкафовете .... Както казва Ачо, "Мордор отново ни посрещна с дъжд!"
Успявам криво-ляво да се докарам до вкъщи, без да падна. Почти целия от кръста надолу съм мокър, но поне книгите са относително сухи ... Прибирам мотора, оставям дъждобрана да се суши в гаража и се прибирам.
Равносметката - изключително приятни 300 км, много нови гледки и екпириънс, и ... е, и един дъжд, но хубавото никога не би било хубаво, ако го нямаше лошото да контрастира.
п.с. Всички снимки от пътешествието са тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар