Хората винаги да искали да летят. От най-дълбока древност. Сигурно още питекантропите са се заглеждали нагоре с тъжна въздишка. Защо?
Защото да летиш означава да си свободен. Да скъсаш оковите, които те държат на земята, да разбиеш двуизмерния си начин на съществуване и да си Свободен.
Какво е да летиш?
Първият начин е лесният. Хората са го практикували отдавна. Машини с крила. Борба с подемна сила. Отношение лифт-тегло. Непрестанна схватка със земята. И интересното е, че този начин работи - и сега хората летят. С огромни машини от по стотици тонове, който с рев пресичат небесата надлъж и нашир.
Но това не е Летене. Това е надлъгване с гравитацията.
Какво е да летиш?
Има и други начин. Трудният. На пръв поглед той изглежда лесен, но не е. Защото за да летиш, не трябва да се бориш с въздуха, трябва да му се отдадеш. Изцяло и безпрекусловно. Без съмнение, отдаден единствено и само на идеята си.
Трябва да застанеш на високо и да затвориш очи. И да Полетиш. Звучи лесно, но не е.
Верните отговори винаги са били в природата. Вижте птиците - те не се борят срещу въздуха, те му се отдават. Летят без привидни никакво усилие. Защо и ние не можем?
Защото ни е страх. Нормалният, естествен човешки страх, че Нещо Ще Се Обърка. Че няма да стане. Че ще паднем. Че ще умрем. И точно затова хората никога няма да Летят - защото ние искаме да сме свободни, но никога няма да бъдем. Можем да разкъсаме оковите на ръцете си, но никога и оковите в главите си.
А е толкова лесно. Трябва просто да застанеш на Ръба. Толкова близо, че да усетиш как пръстите на краката ти висят над бездната. Да усетиш Въздуха. Да усетиш силата. Свободата. Безкрайноста.
След което да разпериш ръце и да направиш крачка.
Истинското летене е неразличимо от това, което във физиката се нарича свободно падане. Не случайно се казва "свободно". Защото човек не може да лети с криле и с двигатели, човек може да лети единствено и само с Надежда.
Понякога трябва да рискуваш всичко в името на свободата.
Аз също съм се опитвал да летя. Заставах, надъхан с енергия и желание. Засилвах се. Борих се с гравитацията. Падах, избърсвах прахта от себе си и казвах "Нищо". И продължавах. И пак. Засилване, енергично размахване на крила. Пот, сълзи, кръв, усилие. Безсилие.
Понякога успявах, но за малко. Винаги за малко. Докато осъзнах, че това е грешният начин.
Затова сега стоя на Ръба. Толкова близо, че усещам как пръстите на краката ми висят над бездната. Стоя и гледам. Ще успея ли? Може би. Докато се съмнявам, няма да мога. Докато не пробвам, няма да разбера. Може и да не успея да полетя, но няма друг начин да бъда Свободен. Длъжен съм да опитам.
Разпервам ръце и правя крачка ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар