За целите

Целта оправдава средставата.

Всички сме чували тази фраза. Целта, разбираш ли. Средствата. Но колко от нас НАИСТИНА са се замисляли какво се крие зад тази привидно безмислена поредица от думи?

Всички си поставят цели. Краткосрочни, дългосрочни. Да се ожениш. Да си купиш кола. Да сложих алуминиева дограма. Да го добуташ до следващия петък. След което всеки се вперва в своята блестяща Цел, погалва я нежно, и я окачва в рамка. И се захваща със средствата.

Виж, това вече е трудно. Колкото по-трудна е целта, толкова по-сложни са средствата. И много. И се започва едно лудо мислене, смятане. Чертаене на сценарии в главите. Разделяне на задачи, които се разделят на под-задачи, които стават подподзадачи, които се свеждат до отделни поредици от елементарни действие.

След което всяка задача, подзадача, подподзадача, става цел. И всяка следваща цел се разпада до подзадачи, стъпки, действия, ресурси. Затъваме в море от задачи и подзадачи, схеми, възможности, графики. Пълним главите си с варианти за развитието на бъдещето. Но си повтаряме, че всичко това е оправдано. За какво ? За преследване на малките отделни целички ли?

Защото, всъщност, ние много отдавна сме забравили Целта си. Тя стои нещастна и самотна на стената, цялата в прах и паяжини. И ни гледа от горе, почти някак с надсмешка. Гледа забързаното ни, обвързано с дребни задачки ежедневие, което трябваше Уж да бъде починено на нейното гонене. Надсмива ни се как от орли, които гледат пейзажа от високо, сме се превърнали в мравки, които даже нямат очи - защото се водят по мравката отпред.

Защото в стремежа си да изпълним всяка отделна малка целичка, ние сме загубили перспектива. Поглед над нещата. И все повече и повече се радваме при постигане на отделната целичка, докато добрата, стара Цел прашсва ....

Целта оправдава средстава. Но къде е целта? Не я ли загубихме в забързаното ни ежедневие? Помним ли още каква беше тя, in the first place?

Едва ли ....