Едисеята

Защо ?

....в един момент идва време да си зададеш най-важния въпрос от всички - ЗАЩО ?

Винаги съм бил фен на причино-следствената връзка. Винаги съм се интересувал от причините и подбудите, които карат един субект да извърши определено действие - без значение дали ще е да направи това, да убие този, или да ходи на вземе нечия ненужна пратка, в едно конкретен случай.

Къде е Причината?

В началото е фазата на Идеализма - "защото така трябва". Не се питаш каква е Причината, защото това ти създава главоболия - знаеш, че е трудна за намиране, затова не се занимаваш. Много по-лесно е да си мислиш, че Причината е нещо субективно и абстрактно, нещо отвъд твоят разум - т.е. много по-лесно е да си втълпяващ, че нещо е сложно, защото просто те е страх да се изправиш лице в лице с фактите ...

После идва фазата на Патриотизма - "за общото благо". Тази ми е любимата. Вече ти е ясно, че Причината не е субективна, и се опитваш да я облечеш. Колко по-лесно е да си мислим, че това, което правим, ще облагодетелства всички - а евентуално и нас. Стоиш, стискаш зъби, и се надяваш, че в един момент всичко ще се оправи.

Обаче нищо не се оправя. И ти бавно осъзнаваш, че Обществото, това, за чието благо правиш всичко, май не включва теб ... Че за всичките добрини и услуги, които си направил, няма да получиш нищо друго освен подигравки, хули и ебавки ...

Така е, копеле. Хората не очакват от теб нищо освен добра свършена работа. Не се предполага ти да си герой или не дай си Боже, мъченик. Не. От теб се очаква да си свършиш работата.

Никой не благодари на брадвата за това, че е отсякла дървото. Ти не благодариш на бравата всеки път, когато ти отвори вратата. Не. Ти си просто инструмент. Всички са свикнали с това ти да си свършиш работата, и за теб не остава нищо друго, освен ... да си я свършиш.

И така, постепенно стигаш до осъзнаването на неминуемия факт, че хората не се интересуват от теб. За тях ти си просто инструмент - те може би те уважават по начина, по който добрия майстор уважава добрата машина, но никога, никога, НИКОГА недей да очакваш благодарност, съчувствие или, не дай си Боже, симпатия. Ако си вършиш работата - чудесно. Ако не ... просто ще се намери друг да я свърши.

И на теб ти е кофти. Гадно ти е, идва ти да блъскаш и да тряскаш, да се ядосваш и да псуваш ,... но какво ще се промени? Какво друго ще направиш освен това, което всички очакват от теб? Какво ще промениш?

Можеш ли нещо да промениш изобщо ....

Още ....

ОСКАРЪТ Е ОПИАТ

След като голяма нощ за киното отмина, дойде време за равносметка. А равносметката е таква – малкият, нискобюджетен „Войната е опиат” (The Hurt Locker) измъкна 5 статуетки изпод носа на блокбъстъра „Аватар”. Но как може малък и независим филм да се опре на филма, който промени представите ни за кино? Как успя този кино-Давид да пребори синия на’ви Голиат?

Шансовете да не сте гледали The Hurt Locker са големи. В България нямахме (засега) удоволствието на официална премиера, така че ако не сте фен на пиратското видео, със сигурност сте го изпуснали. Режисьорката Катрин Бигълоу (която е бивша супруга на Камерън, което внася допълнителен елемент на ирония в цялостната Оскар-надпревара) ни представя един нов и различен поглед върху войната в Ирак. Човешкият и земен поглед на малък отряд войници, натоварени с обезвреждане на самоделни бомби.

Първото нещо, което ни прави в впечатление в този филм е, какво той НЕ Е. The Hurt Locker определено не е Холивудски блокбъстър. Няма бесни препускания върху Хъмъри, няма 15-минутни престрелки, няма самодоволен муджахидин, който дърпа конците иззад своя елитен отряд бойци бодигарди, няма смугла арогантна мацка в тесни комбати, която да гледа цинично иззад рейбаните, дъвчейки дъвка (сори, Мишел Родригез е ангажирана). Няма герой, влачещи ранените си другари под дъжд от куршуми. Няма кулуминация, в която след дълго преследване протагонистът се впуска в епичен бой с антагониста. Няма нито една от съставките, които създават Холивудския хит.

Дори експлозиите не са типични. Експлозиите на Бигълоу са мрачни и сиви – нищо общо със зрелищните огнени вълма, които бихме очаквали. Не, светът на The Hurt Locker е прекалено истински, прашен, грозен и реален. Още в първите минути режисьорката ни хвърля директно в действието – виждаме гротеското, уродливо лице на самоделните бомби, което буквално разтърсва земята и света на американските военни. Видели това, ние прекарваме остатъка от филма в напрегнато очакване то да не се случи. Ние вече сме съпричастни на малкия отряд, който макар и разкъсван от върешни конфликти е сякаш сам в цялата пустиня. Тримата ни герой могат да разчитат единствено на себе си за да останат живи в един свят, където опасноста дебне буквално отвсякъде.

The Hurt Locker е много истински филм. Всичко в него е истинско – дори кинематографията, които много повече се добилжават до репортажното снимане, отколкото до киното. Рязко преминаване от едри в близки планове, несигурен фокус, клатене и люшкане – сякаш наистина гледаме не филм, а новини. Сякаш стоим именно там, в Иракската пустиня, чакайки нетърпеливо развръзката от поредното обезвреждане. Бигълоу ни прави не зрители, а участници в действието. Сякаш ни удря шамар и ни казва – „Вижте, това е войната. Войната е сива и гадна. Войната не е празен мачо-героизъм и ефекти. Войната е постоянна битка на живот и смърт, винаги на един клик разстояние от анихилистичната експлозия”.

Може би това е причината The Hurt Locker да не излезе в България. Защото ние сме много далеч от проблемите, които филмът засяга. Войната в Ирак за нас е нещо, което гледаме по телевизията малко или повече безпристрастно. Докато оттатък океана нещата не седят така – и тука вече става въпрос не за кух патриотизъм, а за чисто човешко състрадание. И според мен именно тук седи отговора на въпроса, който зададохме в началото – защото качеството на филма се определя не само от бюджета, ефектите и боксофиса, а от въпросите, които задава и отговорите, които (в случая) ни остава да вземем сами.

Дори финала на филма не е типичен. Бигулоу не ни дава разрешение на проблема – т.нар. „хепи енд”. Не, напротив – финалните сцени на филма силно напомнят началните, оставяйки ни с впечатление за цикличност. В реалния свят, дами и господа, хепи енда е много по-рядък, отколкото можем да си представим. Защото войната не е процес с ясно изразено начало и край – войната е циклична борба срещу анонимното зло, което заравя бомби в пясъка и се измъква невинно през задната уличка. Войната е чуство толкова силно, че човек неминуемо се пристрстява към него. Войната, както може би сте заподозрели, е опиат ...

Още ....

За целите

Целта оправдава средставата.

Всички сме чували тази фраза. Целта, разбираш ли. Средствата. Но колко от нас НАИСТИНА са се замисляли какво се крие зад тази привидно безмислена поредица от думи?

Всички си поставят цели. Краткосрочни, дългосрочни. Да се ожениш. Да си купиш кола. Да сложих алуминиева дограма. Да го добуташ до следващия петък. След което всеки се вперва в своята блестяща Цел, погалва я нежно, и я окачва в рамка. И се захваща със средствата.

Виж, това вече е трудно. Колкото по-трудна е целта, толкова по-сложни са средствата. И много. И се започва едно лудо мислене, смятане. Чертаене на сценарии в главите. Разделяне на задачи, които се разделят на под-задачи, които стават подподзадачи, които се свеждат до отделни поредици от елементарни действие.

След което всяка задача, подзадача, подподзадача, става цел. И всяка следваща цел се разпада до подзадачи, стъпки, действия, ресурси. Затъваме в море от задачи и подзадачи, схеми, възможности, графики. Пълним главите си с варианти за развитието на бъдещето. Но си повтаряме, че всичко това е оправдано. За какво ? За преследване на малките отделни целички ли?

Защото, всъщност, ние много отдавна сме забравили Целта си. Тя стои нещастна и самотна на стената, цялата в прах и паяжини. И ни гледа от горе, почти някак с надсмешка. Гледа забързаното ни, обвързано с дребни задачки ежедневие, което трябваше Уж да бъде починено на нейното гонене. Надсмива ни се как от орли, които гледат пейзажа от високо, сме се превърнали в мравки, които даже нямат очи - защото се водят по мравката отпред.

Защото в стремежа си да изпълним всяка отделна малка целичка, ние сме загубили перспектива. Поглед над нещата. И все повече и повече се радваме при постигане на отделната целичка, докато добрата, стара Цел прашсва ....

Целта оправдава средстава. Но къде е целта? Не я ли загубихме в забързаното ни ежедневие? Помним ли още каква беше тя, in the first place?

Едва ли ....

Още ....

Сали

Запознайте се със Сали.

Сали е невероятна. Сали е всичко онова, което една млада дама не трябва да бъде - арогантна, наперена, самоуверена, своенравна. Обаятелна. Има достатъчно персоналити, за да те покрие. Теб, и хората на съседните маси. Сали е тази, на която всичко момичета искат да приличат и в която всички момчета са били влюбени. Въпреки че поне половината са яли бой от нея.

Сали е и красива. Сали е много красива. Не, Сали е безбожно красива. Красива е колкото е дълъг деня. Полярния ден. От ония тип красота, който кара мъжете да полудяват, да се бият и да водят десетгодишни войни. Първична и всепомищата красота, която се усеща от съседната стая.

Но Сали е и умна! Умна по онзи специален начин, който не можеш да научиш в училище.

Сали чете много. По цяла нощ. До пет, до шест. Чете постоянно и винаги, когато може. Чете всичко, атакува и изяжда книгата по един лично неин си начин.

Сали е на осемнайсет. По паспорт. Сали е поне на тридесет и пет по житейски опит.

Трудно е да се срещнеш със Сали. Като начало, всеки иска да се срещне с нея. А деня има краен брой часове. Освен това Сали е заета. Защото прави всичко, едновременно.

Ако искаш да се видиш с нея, трябва да си бърз. Защото тя всичко прави бързо. Яде бързо, ходи бързо, говори бързо. Живее бързо. Карпе дием, мадафака. Ако събитията в живота ти са точки, нейният живот е линия от съвсем, съвсем нагъсто разположени точки.

Аз се видях със Сали. Първо много чаках, защото при нея много се чака. После много бързах, защото при нея много се бърза. Минах през много изпитания, но я видях.

Сали пуши бързо и по много. Пуши ядно. Хваща цигарата ядно, пали я ядно и дърпа. С яд! След което ядно изпуска дима. Все едно цигарата и е виновна.

Сали говори бързо. И по много. А ти много слушаш. Защото Сали има какво да каже на света...

Сали говори много и интересно, а на теб не ти остава друго, освен да слушаш. Сали може да те зарие. За приятели, за роднини. Истории. Колеги. Проблеми. Гаджета. Часовници. Татуировки. Религия. Коня Пирин. Баща си. Наркотици. Имам чувството, че знае всичко. Видяла е всичко. Била е Там. А е само на осемнайсет ...

Неволно се озъртам. Нервно. Сали е магнит за проблеми. Не, Сали е Черна дупка за проблеми. Със Сали никога не можеш да си в безопасност. Във всеки един момент си застрашен - ще ти разбият или главата, или сърцето. Или и двете.

Сали е необятна. В нея можеш да се изгубиш, да потънеш. Да умреш.

Разделяме се. Сали продължава нанякъде, към следващата Точка в живота си. Чудя се, къде ли се вмествам аз в живота и. Поредната среща, поредната малка иконка от забързания и живот. Пожълтяла снимка на стената на Историята...

Живота на Сали не е линия. Живота на Сали е спирала, като ураган. И също като ураган те повлича със себе си, носи те нанякъде, без изобщо да знаеш на къде. Докато накрая те изплюе. И ти стоиш, гледаш към отдалечаващия се по посока на Виенската сладкарница ураган и се чудиш защо се смееш. Вероятно от онзи тип идиотска радост, която идва отвъд хоризонта на ярост, когато вече толкова си загубил всичко, че не ти остава нищо за губене.

Гледам след нея. Поглед, зареян в далечината. Сякаш стоя на ръба на скалата, толкова близо, че пръстите ми усещаш вятъра на бездната.

Удачна ли е тази крачка, която ще направя ..... ?

Още ....

За летенето

Какво е да летиш?

Хората винаги да искали да летят. От най-дълбока древност. Сигурно още питекантропите са се заглеждали нагоре с тъжна въздишка. Защо?

Защото да летиш означава да си свободен. Да скъсаш оковите, които те държат на земята, да разбиеш двуизмерния си начин на съществуване и да си Свободен.

Какво е да летиш?

Първият начин е лесният. Хората са го практикували отдавна. Машини с крила. Борба с подемна сила. Отношение лифт-тегло. Непрестанна схватка със земята. И интересното е, че този начин работи - и сега хората летят. С огромни машини от по стотици тонове, който с рев пресичат небесата надлъж и нашир.

Но това не е Летене. Това е надлъгване с гравитацията.

Какво е да летиш?

Има и други начин. Трудният. На пръв поглед той изглежда лесен, но не е. Защото за да летиш, не трябва да се бориш с въздуха, трябва да му се отдадеш. Изцяло и безпрекусловно. Без съмнение, отдаден единствено и само на идеята си.

Трябва да застанеш на високо и да затвориш очи. И да Полетиш. Звучи лесно, но не е.

Верните отговори винаги са били в природата. Вижте птиците - те не се борят срещу въздуха, те му се отдават. Летят без привидни никакво усилие. Защо и ние не можем?

Защото ни е страх. Нормалният, естествен човешки страх, че Нещо Ще Се Обърка. Че няма да стане. Че ще паднем. Че ще умрем. И точно затова хората никога няма да Летят - защото ние искаме да сме свободни, но никога няма да бъдем. Можем да разкъсаме оковите на ръцете си, но никога и оковите в главите си.

А е толкова лесно. Трябва просто да застанеш на Ръба. Толкова близо, че да усетиш как пръстите на краката ти висят над бездната. Да усетиш Въздуха. Да усетиш силата. Свободата. Безкрайноста.

След което да разпериш ръце и да направиш крачка.

Истинското летене е неразличимо от това, което във физиката се нарича свободно падане. Не случайно се казва "свободно". Защото човек не може да лети с криле и с двигатели, човек може да лети единствено и само с Надежда.

Понякога трябва да рискуваш всичко в името на свободата.

Аз също съм се опитвал да летя. Заставах, надъхан с енергия и желание. Засилвах се. Борих се с гравитацията. Падах, избърсвах прахта от себе си и казвах "Нищо". И продължавах. И пак. Засилване, енергично размахване на крила. Пот, сълзи, кръв, усилие. Безсилие.

Понякога успявах, но за малко. Винаги за малко. Докато осъзнах, че това е грешният начин.

Затова сега стоя на Ръба. Толкова близо, че усещам как пръстите на краката ми висят над бездната. Стоя и гледам. Ще успея ли? Може би. Докато се съмнявам, няма да мога. Докато не пробвам, няма да разбера. Може и да не успея да полетя, но няма друг начин да бъда Свободен. Длъжен съм да опитам.

Разпервам ръце и правя крачка ...

Още ....

Книгата на Илай, или какво ни чака след Края

Винаги съм харесвал Дензъл. Въпреки че има доста слаби роли, просто го харесвам - и като актьор, и като излъчване.

В случай, че не сте разбрали, новият му филм ни изпраща в един след-апокалиптичен свят, където може водата и патроните да са кът, но всички носят перфектно-отиващи-им рейбани или поне относително сносни моторджийски очила тип "роут сиксти сикс", където цивилизация практически липсва и малкото останали хомосапиенси са се обединили на малки общества, за да се опитат да преживеят някак си.

Първоначалните кадри на филма са силно въздействащи. Зрителят е въведен директно в повествованието, което ни показва Земята 30 години след поредната ядрена анихилация. Първите реплики във филма са може би на около десетата минута. Кадрите са ужасно обезцветени и контрастни - тенденция, която върви през целия филм. Режисьора ни представя Илай, самотен пътешественик, кръстосващ необятните обезлюдени пост-цивилизациони пътища на Америка, който убива всеки, изпречил се на пътя му с една някак си почти наивна лекота. В бохчата си, освен пушка, няколко пистолета, манерка с вода, гранати, бомби, амуниции, лък, стрели, дрехи, ръкавици, разнообразни артефакти събрани по пътя и прочее, Илай носи и мистериозна книга, около която скоро започва да се завърта интрига.

Пристигайки в неизвестен град, Илай се сблъсква с Лошия (Карнеги), който разбира за неговата книга и която, както може би се досещате, самия той търси вече намсиколко години, защото, както казва той, "това не е просто книга - това е оръжие, което поразява душите и сърцата на обезверените". От тук, разбира се, започва лудо стреляне, гонене, взривяване и колене на хора, за да се стигне до епичния финал, който, естествено, е в Ню Йорк - ако някой още не е разбрал, света винаги започва и свършва в Голямата Ябълка.

Въпреки че по трейлъра си филмът създава впечатление за безмозъчен екшън, случаят не е такъв. Има класически батални сцени от типа на "един срещу всички", но лично на мен те не ми тежаха. Филмът е ужасно визуален, затова препоръчвам да се гледа на кино, а не на ДВД рип от Замундата :) Както казах, кадрите са силно въздействащи, почти напълно обезцветени и на места ужасно контрастни. Макар че историята за съвременния Месия да не е особено третирана, човек не може да не направи определени асоциации - с "Малки богове" на Пратчет, като начало. Въпреки това филмът остава у зрителя едно чувство на безпокойство относно това какво имаме и до колко го оценяваме - един от хубавите цитати е "Тогава изхвърляхме онова, за което в момента хората се избиват".

Сюжетът, макар да звучи доста банално, е много силно и интригуващо развит и за мое огромно удоволетворение филмът има смислен и качествен финал - нещо, което напоследък все по-трудно се вижда дори и в класическите блокбъстери като Аватар. Братя Хюз ни вдъхват надеждата, че дори и след края на света, дори и сред грехопадението на цивилизацията, човечеството все още има шанс да се спаси, благодарение на музиката, литературата, културата, и изобщо всичко онова, което прави човека Човек.

Още ....